oktober 2012 Archives

В архива си открих един недовършен ръкопис от преди около четирийсет години (1973). Това е поетична приказка. Публикувам я нецензурирана. Явно, гимназиалното ми перо е било силно повлияно от социалистическия романтизъм на Максим Горки. Но все пак, в тази приказка щастливи са онези, които вярват в доброто, не познават злото, които обичат природата, вдъхновяват се от нейните красоти и я пазят от унищожение. Е, в тази приказка има и нещастни - това са безпомощни и боязливи същества, които не смеят да се борят за хубав и щастлив живот. "Още техните деди и прадеди се били примирили със съдбата си, а тези жалки внуци на робите, тези получовеци живеели още по-скотски. И не роптаели." Да ви звучи познато?


      Една прекрасна свободна страна имало на Земята. Тя била чудна и щастлива, недостъпна за злото, далеко от братоубийствата - страна, чийто народ бил горд и свободолюбив, предобър и гостолюбив, миролюбив и трудолюбив. Тези хора били дружни и честни, прями и откровени, не знаели що е лъжа и измама, не знаели що е убийство. Те били истински хора, макар и далеко от света. Тяхната страна се наричала Дамо̀ни, което значело на езика им „свобода".
      Истинската свобода живеела там, защото народът на онази далечна страна я обичал и уважавал. Истинското щастие живеело там, защото народът на онази чудна неизвестна страна го тачел и любел. Истинският мир живеел там, защото народът на онази мечтана страна го ценял и пазел като зениците на своите щастливи и прекрасни очи, в които греела истинска любов.
      Хората от онази слънчева страна били чудни творения на природата. Тяхната външна красота се съчетавала с душевната им чистота. Тяхното прекрасно лице било знак само за добро и честно, човешко и възвишено сърце, което туптяло в любещите им гърди.
      Тези обикновени на пръв поглед хора криели в себе си нещо необикновено, величествено. Техният ум бил могъщ, техните ръце били в състояние да създадат най-вълшебни неща, техните уста не изговаряли никога обидна дума, техните души не се отчайвали никога.
      Те вярвали в доброто, не познавали злото. Те обичали природата, вдъхновявали се от нейните красоти и я пазели от унищожение. А Дамони била страна с наистина чудни планини и гори, красиви долини и хълмове, бистри и буйни потоци, широки и пълноводни реки, обширни поля и равнини, из които като бурно море се разлюлявали житата, посети от работливите жители.
      Дамони била истински храм на човещината и любовта между хората. Там всеки помагал на ближния си и всеки считал помощта като благородно задължение. Там техниката се използвала само в полза на хората и затова в онази чудна страна животът бил щастлив, културата на хората - голяма, а съзнанието им - високо. И нямало какво да спъва развитието на Дамони, нямало какво да пречи на възхода, нямало какво да спре могъщия устрем напред - към бъдещето.
      В прекрасното синьо небе на Дамони летели волни птици, необезпокоявани от никого. В чудното синьо море на Дамони плували безброй риби и радостно се гмуркали в чистите води. Весело огрявали слънчевите лъчи белите красиви градове, обширните и светли домове на жителите на онази прекрасна страна. Хората сияели от щастие и здраве, били силни и пъргави, с гордо, но не и надменно, изправени чела.
      Животът им бил музика и песен. Животът им цъфтял като безбройните цвята, като милиардите прекрасни и чудни цветове на Дамони. Защото всички хора там били богати. Защото всички хора там били като братя. Защото всички хора там били свободни. Свободни и щастливи!
      А нима има по-голямо богатство от свободата? Не! И жителите на Дамони знаели това.
      Велика била добродетелта, която живеела там. Велико било прекрасното, което живеело там. Велики били и хората, които живеели там.
      Защото те изградили такъв светъл живот, какъвто никъде другаде нямало.
      Там, в онази далечна и прекрасна страна живеела красивата девойка Елиунѐи. Тя притежавала най-чистото сърце, най-възвишената душа. Нейните големи кафяви очи греели с чуден пламък и завладявали всекиго, който срещнел омагьосващия им поглед.
      Елиунеи била винаги усмихната, закичила цвят в косата си, която се спускала на кестеняви вълни по изваяните ѝ рамене. Сякаш в тази девойка бил скрит чарът на прекрасната страна и чудесните ѝ жители. Стройното ѝ тяло и непринудената ѝ изящна походка възхищавали всички. Хората я обичали не само заради нейната красота, но и заради скромността ѝ.
      Тя обичала своята земя, обичала нейните жители. Тази любов била така наивна, искрена и чиста, че извиквала умиление у другите хора.
      Всъщност, Елиунеи била обикновена девойка. И тя по своему разбирала щастието и живеела с него. Била жизнерадостна, пълна с младежки жар.
      Тя, както всички други жители на Дамони, не говорела много, не казвала излишни думи и изречения, била въздържана и мила. Никой не можел да се оплаче от нея, но и тя не се оплаквала от никого.
      Елиунеи обичала да се разхожда из планините със своите приятелки, наслаждавала се на мириса на смола и се радвала на природните прелести. Тя обичала живота, обичала прекрасното в него и се възхищавала от всички постижения на хората.
      Вечер тя обичала да свири с китарата си и да пее мелодични песни на своя звучен език. Нейният глас бил омайващ и нежен, чист и строен. Той бил изблик на нейната радост и нейното щастие.
      Защото тогава в Дамони животът бил чаровен и изпълнен с пулсиращо щастие. Защото тогава в Дамони имало само прелест и светлина. Защото тогава в Дамони стремежът към прекрасното и възвишеното бил ръководещ.
      Бил ръководещ и за Елиунеи.
      И тя, макар че, може би, била най-красивата, макар че, може би, била най-умната, се трудела с всички останали, защото животът е един безспирен летеж към бъдещето, а в Дамони то се изграждало все повече и повече. Там, в онази далечна и непозната страна изграждали бъдещето на своите поколения, изграждали безсмъртието на една свобода.
      И Елиунеи била част от този гигантски строеж. Тя била част от огромното щастие на хората, на бъдещите поколения.
      Елиунеи била един стремеж. Елиунеи била един копнеж, който теглел всичко напред, който горял в могъщия и пленяващ пламък на бъдещето.
      Елиунеи живеела, носейки щастие на хората, а по този начин носейки щастие и за себе си.
      Тя била щастлива, че е свободна, тя била щастлива, че гради свободата, тя била щастлива, че и другите са щастливи.
      Слънчевите лъчи за нея били щастие. Морската шир за нея била щастие. Могъщите планински върхове за нея били щастие.
      Щастие, истинско щастие!
      Защото там, в онази далечна и прекрасна страна познавали истинското щастие, там то се било родило, там то живеело и стопляло хората.
      Там, там хората били щастливи и мечтаели да направят цялата Земя щастлива.
      В Дамони, в чудната страна, живеел умен и трудолюбив младеж. Той, както всички жители на онази страна, бил красавец, едър и силен, с открито чело и приятелски усмихнато лице. Името му било Сяѐнно.
      Този младеж пръв чул, че по света не е навсякъде, както в неговата страна. Той не можел отначало да си представи, че хората не могат да бъдат свободни, щастливи, богати, честити и любещи. Той не можел отначало да повярва, че хора измъчват други хора, че хора убиват други хора. Това за него било шокиращо, непонятно, пълно с неизвестност. Той, свикнал с щастливия и спокоен живот, той, свикнал да живее на свобода и в охолство, не виждал разлика в живота и на другите хора, не можел да побере в ума си тези новини, за които не можел да намери в прекрасния си звучен език нито едно определение.
      Тогава, когато Сяенно разбрал, че не всички хора по Земята са щастливи, Елиунеи го срещнала и се влюбила в него. Влюбила се искрено и честно, както всички младежи от нейната страна.
      И Сяенно отговорил на така силните ѝ чувства. Имало нещо, което свързвало дълбоко двамата, нещо, което не можело да свърже Елиунеи или Сяенно с някой друг.
      Прекрасна и възвишена била тяхната любов. Чудна сила криела в себе си. И тази обич горяла до последния миг на живота им.
      Хората на Дамони се радвали, че Елиунеи срещнала такъв прекрасен момък, и че Сяенно срещнал такава чудна девойка.
      Все още животът кипял с цялата си сила, трудът на хората пулсирал из прекрасната страна, слънцето греело радостно и пръскало щедро своите лъчи над работния народ, вятърът леко полъхвал и шумолял в листата на дърветата, шепнел в ушите на влюбените, реките гордо течели из ширните долини, блестейки като сребро, морето било спокойно и величествено, мълчаливо като вековете, през които е съществувало, житата греели като злато под небосвода на Дамони, а народът живеел свободен и спокоен за утрешния ден, нито едно лице не се помрачавало - злото било непознато в прекрасната Дамони.
      Но, все пак, Сяенно все повече и повече се замислял. Зараждало се нещо като безпокойство в него. Понякога той съжалявал дълбоко в себе си за страшното си откритие - хората не били навсякъде по Земята щастливи!
      Сяенно се затварял в себе си, а това не било познато на жителите на Дамони.
      Елиунеи била учудена. Тя не разбирала състоянието на своя любим. А Сяенно бледнеел, отслабвал и отпадал с всеки ден.
      Накрая Елиунеи се почувствала задължена и го запитала:
      - Любими, нещо е станало?
      Тогава Сяенно я погледнал със странните си очи. Те били тъжни, но хората на Дамони не познавали тъгата. Погледите на двамата се срещнали и тогава Елиунеи почувствала нещо в себе си. Това било душевна болка, но хората на Дамони не познавали душевните страдания.
      - Да, Елиунеи! - отвърнал Сяенно с дълбок и отпаднал глас. - Аз открих, че хората в другите страни на Земята не са щастливи.
      - О, Сяенно! - възкликнала девойката. - Нима е възможно?
      - Да, Елиунеи! - отвърнал бавно, със странен тон Сяенно. Всъщност, той бил тъжен, но неговата любима не знаела що е тъга.
      - Елиунеи! Аз реших! - отсякъл накрая Сяенно и в очите му избухнал смел, дори дързък пламък. - Ще тръгна по света, за да разбера какво значи да не си щастлив!
      - О, Сяенно! - извикала девойката с глас, в който се криело някакво странно чувство. То било страх, но жителите на Дамони не познавали страха.
      - Аз ще тръгна, Елиунеи, и ще разказвам за нашата страна. Вярвам, че всички тогава ще станат щастливи! - казал Сяенно, целунал любимата си и я оставил. Тя не плакала, защото жителите на Дамони не познавали сълзите. Тя не скърбила, защото жителите на Дамони не познавали скръбта. Тя не спряла любимия си, защото жителите на Дамони вярвали в силите си. Тя не се отчаяла, защото жителите на Дамони не познавали отчаянието. Тя била горда за своя любим.
      Хората на Дамони живеели все още щастливи, жизнерадостни и богати. Богати с най-ценното на света - свободата.
      Жителите на Дамони не познавали оръжията. Те нямали танкове и оръдия. Те имали трактори и плугове. Те нямали пушки и автомати. Те имали мотики и лопати. Те нямали мечове и саби. Те имали коси и сърпове. Те нямали войници и бронетранспортьори. Те имали труженици и комбайни.
      Те били щастливи, защото не познавали оръжията.
      Те били щастливи, защото не познавали войните.
      Те били щастливи, защото знаели какво е свобода.
      Шумели горите радостно, пеели потоците весело, устремно се издигали птиците и волно се понасяли в простора, усмихвали се сякаш цветята, жужали жизнерадостно пчелите, чувал се щастливият говор на трудовия народ, песни се носели из въздуха и се смесвали с аромата на цветята и тревите, с чуруликането на птичките, с ромона на ручеите. Било чудно време!
      И в този щастлив миг Сяенно се отправил към широкия свят. Той не знаел какво ще срещне там, но предчувствал. Той не познавал не-щастливи хора и се мъчел да си ги представи. Но не можел. Но, все пак, нещо го теглело нататък и той горял от желание да разгадае тайните на другите страни.
      В паметта му живеели само прекрасни картини. Това било съвсем естествено. Затова Сяенно не можел да си представи живот, който не е добър, живот, който не е щастлив, живот, който не е весел, живот, който не е свободен.
      Да, най-вече свободен!
      „А нима може да съществува страна, в която народът да не е свободен? Може би има такава страна - си мислел Сяенно, - щом не всички хора по Земята са щастливи. Може би само в Дамони народът е свободен и щастлив? Може би само в Дамони народът познава щастието?"
      Сяенно искал да се увери със собствените си очи. Сяенно искал да познае със собствените си очи тази страна, в която народът не бил щастлив.
      А Сяенно искал да направи всички останали хора щастливи, макар че съвсем не знаел как...


      Една мрачна страна имало на Земята. Тя била робска и страшна. В нея дрънчали окови и се носел смрад. В нея се чували писъци и се търкаляли трупове на убити хора. В нея трещели изстрели и свистели бичове. Народът пъшкал и стенел. Народът бил нещастен роб.
      Тази страна се наричала Н'Ирони, чието име означавало на езика, който говорел нещастния народ, „робство".
      Мрачни били горите на тази страна. Свирепи били зверовете там, но много по-жестоки били господарите. Небето било мрачно и слънцето огрявало рядко нещастниците роби. Всички плачели и пъшкали под ярема. Никой не смеел да надигне глава.
      Ужасен, жесток бил законът на Н'Ирони. Господарите живеели в охолство, имали несметни богатства, притежавали безброй автомобили. Обличали се богато, украсявали се със скъпоценни накити, но водели празен и безцелен живот. Те не познавали щастието, защото треперели от постоянен страх за богатствата си, съвестта им не била чиста, сърцата им били пълни с омраза и завист, душите им горели в отвратителни помисли.
      А робите живеели в мизерия, умирали от глад и болести, от изтезания и изтощителен труд. Те били изложени на природните бедствия и на войните, които техните господари обявявали. На война отивали робите, на война гинели робите.
      Нали господарите били живи?! Нали богатствата им били запазени?! Какво от това, че робите загивали!
      А робите тънели в още по-голям мрак, в по-голяма мизерия. Болестите, войните и стихиите ги поразявали. Звънтели, отеквали, кънтели злокобно веригите. Животът робски бил тежък и кратък, трудът - изтощителен и дълъг. Почивка нямало за клетниците. Гробове нямало за смъртниците.
      Какво ги интересувало господарите това?
      А Н'Ирони тънела в кал и мъгла. Нерядко студ сковавал реките, ръжда разяждала ставите на нещастните роби, а те влачели и влачели тежките окови в зной и мраз. Нерядко диви зверове разкъсвали безпомощните роби, а те не можели да се защитят. Защото били роби и така им било писано да живеят и умират! Защото Н'Ирони била робска страна.
      Мрачни кули и крепостни зъбери изправяли своите страшни и застрашителни тела в мъглата и навъсени воини, окичени с оръжия крачели пред телени мрежи и ровове и сивият блясък в очите им говорел за тяхната бездушност. Те пазели своите господари.
      А господарите продължавали да водят своя блудкав и монотонен живот. Те разговаряли за празни и дребни неща, изричали гръмки и банални фрази, за да се изявят над другите, играели хазартни игри, пиянствали и се сбивали, понякога се стреляли със своите пистолети.
      Те нямали цел в живота си, освен целта да забогатяват. Те извършвали престъпления, но оставали ненаказани. Те вършели изстъпления, като се забавлявали с това. Те вършели изнасилвания, за да задоволят своите низки животински страсти.
      Престъпността се ширела из Н'Ирони, лъжата била средство за препитание, мошениците били считани за честни хора.
      Имало и истински честни хора, но те се губели из блатото на Н'Ирони. Те били преследвани и убивани от господарите.
      Денят на унижените роби започвал рано сутринта, когато тъмнината била все още непрогледна, мъглата гъста и задушлива, студът - силен и остър. Те треперели под дрипите си, мъглата тровела дробовете им, а те работели, потънали в кал, посинели от студ.
      Слънцето, ако изгреело, се присмивало над безпомощните и боязливи същества, които не смеели да се борят за хубав и щастлив живот. Те дори не познавали думи като свобода, щастие, любов. Те били роби, нещастници и мразени от всекиго. Самите те не можели да обичат, защото чувствата им се били притъпили от тежкия изнурителен труд, мозъците им били гладки и те не мислели за нищо друго, освен че трябва да се подчиняват на господарите.
      Горестна била тяхната робска съдба, но нещастниците не разбирали своето състояние и се задоволявали с най-малкото, с най-нищожното. Още техните деди и прадеди се били примирили със съдбата си, а тези жалки внуци на робите, тези получовеци живеели още по-скотски. И не роптаели.
      А тези, които, все пак, си задавали на всеослушание въпроса защо едни живеят в разкош, а други - робите - живеят като животните, те бивали унищожавани от своите извратени господари. Тогава всички останали разбирали, че от небето им е отредено така да живеят и така да умират.
      И те работели безспир и не протестирали. И те се задушавали от смрадта и мизерията, но не вдигали глас. И те умирали - примирени със съдбата и кротки, тихи и безобидни като ангели.
      Тези същества, облечени, или, по-скоро, полуоблечени в дрипави и кални парцали, с издрани ръце и нозе, с изпити лица, хлътнали очи и бузи, горящи от треска, тези недохранени, винаги полугладни същества, те били робският народ на Н'Ирони.
      Те градели дворците и заводите, крепостите и пътищата, с тяхната кървава пот се напоявали полята, за да живеят нашироко и богато техните жестоки господари-кръвопийци.
      А когато се започнела война - целият им труд отивал напразно.
      И всичко започвало отначало.
      Защото други роби, на други господари унищожавали създаденото за много години за съвсем кратко време.
      Унищожавали, защото им заповядвали. Работели, защото ги принуждавали. И те не роптаели.
      Шумели мрачните гори, стенели усоите, вонели блатата, жабите крякали зловещо, гарвани грачели, вълци виели, чувал се злобният лай на хиени. Мъглата тежко се спускала над каменните градове и притискала със задушаващата си мантия гърдите на безсилните роби, които хлътвали, не издържали на убийствената ѝ сила. В схлупените бордеи в покрайнините на студените презрителни градове загивали стотици роби, нападнати от жестоки болести, глад и слабост. Това били състарили се деца и младежи, които приличали на скелети.
      Те умирали - неизвестни на света, нещастни, унижени, дори и не помислили, че могат да живеят и по-добре, дори и непомислили, че могат да унищожат господарите, виновни за тяхното скотско положение.


      И именно в тази грозна и отвратителна действителност попаднал Сяенно, който бил извървял огромно разстояние от прекрасната си родина през планини, пустини, реки, блата, в горещина и студ, в дъжд и сняг. Сяенно бил здрав и издръжлив и не се отчаял от тежкия път. Жителите на Дамони не познавали отчаянието. Този преход му помогнал много да си представи тежките условия, в които навярно живеели много хора.
      Сяенно си мислел как ще говори на нещастните, как ще им помогне да станат щастливи. Той дори и не подозирал, че за тежкия живот на много хора са виновни други хора. Той не подозирал, че в една страна могат да живеят и бедни, и богати. Той не подозирал дори, че богатите в непознатите на него страни живеели за сметка на бедните, които работели едновременно и за тях, и за себе си.
      Но Сяенно вървял бодро и радостно и ето че един ден стигнал границата на Н'Ирони.
      И тук за пръв път се сблъскал с жестокостта и грубостта на войниците.
      Сяенно бил хванат, вързан и тикнат в едно подземие, без дори да му зададат един въпрос. Сяенно бил държан във влажното и тъмно помещение няколко дни без храна и вода.
      И ето, че той започнал да разбира какво значело човек да няма свобода, какво значело човек да бъде нещастен.
      Сега за пръв път Сяенно бил без свобода, неизвестно му било какво ще стане после, дали ще го пуснат да върви свободно.
      Но един ден при него влязъл мъж, чиито очи светел със злобен пламък, лицето му не изразявало доброта, а напротив, то било със странно изражение. Сяенно не знаел, че това е жестокост. Жителите на Дамони не познавали жестокостта.
      Мъжът изревал грубо и застрашително:
      - Стани!
      Сяенно не бил свикнал да му заповядват и не се помръднал. Мъжът го ритнал силно в лицето и изкрещял отново:
      - Стани!
      Сяенно почувствал нещо ужасно. Това било болка и ненавист. Жителите на Дамони не познавали болката и ненавистта. Удряли го за пръв път през живота му! Сяенно бил млад, силен, и макар че го държали толкова време без храна, той все още бил с крепки сили.
      Момъкът скочил инстинктивно и нанесъл смъртоносен удар на противника си със своята глава, която била свободна.
      Сяенно удрял за пръв път човек!
      Сяенно убивал за пръв път човек!
      Това го потресло. Той не знаел какво прави. Като в сън протъркал въжетата, с които бил овързан, в един остър камък и се освободил. Със силните си ръце изкъртил решетките на прозореца и излязъл навън. Стражите го видели и започнали да стрелят по него. А Сяенно не познавал оръжията. Жителите на Дамони нямали оръжия.
      Младежът побегнал с всички сили, без да знае накъде. Нещо свистяло край него, а зад себе си чувал пукотевица, която не знаел на какво се дължи.
      Хората на Дамони никога не били чували изстрели на огнестрелни оръжия.
      Благодарение на своята сила, благодарение на здравите си крака, Сяенно се спасил от смъртта. Той попаднал в една гъста и непозната гора, където се чували непонятни шумове. Това били ревовете на свирепи зверове.
      А жителите на Дамони не знаели, че може да има животно, което да е опасно за човека. Затова Сяенно спокойно ходел през тъмния лес, без да се смущава от застрашителния рев и святкащите очи на рисове, вълци и мечки. И като по чудо излязъл невредим от този ад.
      Жителите на Дамони не знаели какво значи ад, защото живеели в самия рай - най-прекрасната, най-щастливата, най-красивата и най-свободната страна на света.
      Сяенно знаел, че ще го търсят и инстинктивно се криел, макар че не знаел защо се крие. Той не знаел защо го били затворили, той не знаел какво искал онзи отвратителен човек, в когото нямало нито капка човещина. Но Сяенно бил разбрал вече огромната разлика, бил видял вече огромната пропаст, която съществувала между неговата страна и тази.
      Сяенно се хранел с каквото намерел, спял където свърнел, защото бил започнал да изпитва непознато чувство към неизвестните хора, към чуждата страна. А може би това било страх, а може би това било отвращение? Действията на Сяенно били механични, инстинктивни. Той вече се уверил, че не всякъде хората са щастливи, особено в тази страна, където го посрещнали най-грубо.
      А войниците на Н'Ирони търсели под дърво и камък неизвестния младеж, дошъл от неизвестно къде, скрил се в неизвестна посока. Започнали арести, разпити, разстрели, издевателства над невинните роби. Сяенно видял много от тях, скрит в някоя плевня, зад някоя порутена стена. И в него се зародило някакво чувство, което го карало да поведе тези измъчвани и нещастни хора против тези, които ги измъчват и убиват. Сяенно разбрал, че други хора са виновни за нещастията на тези обикновени и бедни труженици.
      Сяенно започнал да се появява все по-често сред робите и да им разказва за своята прекрасна страна. Сяенно все по-често приканвал робите да се вдигнат на борба. Сяенно все повече разбирал истината за Н'Ирони.
      Много от робите били страхливи и казвали на господарите си за думите на Сяенно.
      Войската постоянно била по петите му, но той бил неуловим.
      Но имало и много роби, които били честни хора, които били разбрали думите на Сяенно, които били почувствали нуждата от свобода и щастлив живот, без господари.
      Слухът за чудната страна Дамони обиколил цялата Н'Ирони. Робите от схлупените и порутени къщурки жадно слушали разказите на Сяенно или на някой друг, научил за свободната далечна страна.
      Много роби започнали да се въоръжават, криели се в непристъпните гори, планини и блата.
      Сяенно бил неуловимият вожд на робите. Сяенно научил робите, че и те могат да бъдат и да живеят свободни...
      Господарите губели в борбата си срещу разбунтуваните роби и това ги освирепявало още по-силно, те ставали още по-нечовечни, те ставали още по-големи зверове, те ставали още по-жестоки и пълни със садизъм, те се радвали на смъртта, която поглъщала в пороя на борбата много човешки животи - много роби загинали геройски, защитавайки се от злия враг, търсейки правда и свобода в страната, вървейки по единствения път, следвайки единствената правилна посока - на борбата срещу угнетителите, които злорадствали над труповете на убитите роби, обезобразявали лицата им, гаврели се над неподвижните тела.
      Инстинктът за самосъхранение движел мозъците на господарите, инстинктът за самосъхранение ръководел господарите в техните отвратителни престъпления, инстинктът за самосъхранение принуждавал господарите така отчаяно и упорито да водят война против робите, търсещи права и свобода, инстинктът за самосъхранение ги карал да изпитват ужасен, панически страх от бунта на робите, инстинктът за самосъхранение им отнемал нощем съня и те бодърствали.
      Страхът на господарите бил огромен, защото те предчувствали, че в робите се крие ужасна сила и злобна ненавист, че робите ще им отнемат властта, че робите ще им отнемат богатствата.
      А робите не се страхували вече. Те нямали какво друго да загубят, освен живота си, който и без това преди бил прахосван от своеволните господари. Те нямали и какво да спечелят, ако останели живи, но роби. Дори щели да си изгубят безславно живота.
      Сяенно водел робите и робите го следвали, защото виждали в него истински честен и прекрасен човек, защото виждали в него носителя на свещената истина, защото виждали в него един способен вожд. Той не се възгордял от това, жителите на Дамони били скромни хора. Напротив, Сяенно бил всред изтерзания народ на Н'Ирони и споделял с него несгодите, учел го на честност и любов, говорел му възторжено за свободата, разказвал му за щастието.
      Цялата робска страна горяла в странния пламък на бунта. Господарите нямали вече власт, защото не можели да я упражнят върху непокорните и неуловими бивши роби - те воювали за своята свобода. Когато умирали - те умирали волни и, може би, щастливи. Щастливи, защото не били вече безпомощни роби, безправни същества, защото скотският живот, примиренческото съществувание, превитият жалък гръб изчезнали, защото вече познавали свободата, щастието, любовта. Прекрасното било на почит. Пошлостта, фалшът и блясъкът на господарите, изостаналостта, педантизмът и бюрокрацията на господарите - всичко това било прокълнато и отречено завинаги.
      Хората не били роби и търсели вече своето щастие. Войската на господарите била безсилна да ги спре.
      Господарите не били вече господари.
      Те били жалки остатъци от една прогнила система, от един умиращ живот, от една воняща яма. Те били обречени на гибел.
      Но който е обречен на гибел, той е пълен със злоба към тези, на които принадлежи бъдещето, и иска да ги повлече след себе си в страшната бездна на миналото и умиращото. Бившите господари с последни усилия се мъчели да запазят властта си. Те не подбирали средства и действали най-брутално и безмилостно. Милостта за тях не съществувала. Те отчаяно се мъчели да запазят своето състояние, макар че чувствали близостта на края си.
      Но и бившите роби се защитавали и нападали отчаяно. Смъртта не ги плашела. Плашело ги робството и те не искали то да се връща. Противното име Н'Ирони трябвало да се заличи и забрави.
      Бъдещето и свободата принадлежали на тези, които се борели за по-светъл и щастлив живот. На смърт били обречени тези, които спъвали развитието, тези които били врагове на свободата и светлината.
      А тези, които знаели какво е робство, които усещали по своите гърбове някога парещите удари на бичовете, които се задъхвали от умора, превивали се от глад, стенели, скимтели и страдали като скотовете, те, именно те почувствали цялата сила и красота на волността, на свободата.
      Сяенно разбрал, че дори хората да са най-нещастни, те могат да станат най-щастливи. И сърцето му се пълнело с неизразима, огромна радост, която го правела хиляди и хиляди пъти по-щастлив, по-богат...
      Растял устремът към свободата, могъщият, гигантският копнеж на бившите роби бил неумолим, величествен, неспирен. Той ги водел към щастието.