september 2014 Archives

Рано тази сутрин получих този sms от една варненска агенция, която редовно на този ден всяка година разпраща поздравителни имейли и sms-и по случай международния ден на преводача, 30 септември.

Никой обикновен човек няма да открие нещо нередно в това: преводаческа агенция поздравява преводачите по случай празника им. Предполагам, че и повечето преводачи не са се замислили защо ги поздравява агенцията. Но ако се позамислим, ще разберем абсурда на тази ситуация. Все едно съдията, след като прочете присъдата ти, добави: „Честита ти присъда!!! Весело прекарване в затвора!" Или президент, който е обявил война, излезе по телевизията и радостно изрече: „Честита ви война, скъпи сънародници!!! Весело умиране!"

Ако една агенция поздрави преводачите по случай международния им празник, това е най-малкото толкова цинично, колкото някое от пожеланията в горните хипотетични случаи. Нормално е работодател да поздравява служителите си по случай професионалния им празник, но робовладелец да поздравява робите по случай поробването им...

Защото преводачите са неосъзнати роби на агенциите. Десетилетия робското положение се приема за нещо нормално. Преводачите се радват на всяка троха, подхвърлена им от господарите и са доволни от своя „статут". Повечето преводачи смятат, че да стоиш в сянката на агенцията е привилегия, че да не контактуваш директно с клиентите е благодат! А да вземаш жълтите стотинки от хонорарите за преводите, които правиш в малките часове за сметка на почивката си, и то без никаква отчетност, е върхът на щастието!

Ще ми се на този празник да не бъда толкова черноглед, но ми е изключително трудно. Скоро ще станат две години и половина, откакто започна събуждането на преводачите. За толкова кратък период обаче не може да се очакват драстични промени. Но най-важното е да се разбере: професията преводач е супер професия - разбирано като професия, която е над всички останали професии, защото обхваща всички сфери на човешкото съществувание. Преводи са необходими навсякъде в съвременното общество, без тях неговото функциониране е невъзможно.

И ако нашата професия е толкова важна, защо сме на дъното? Защо ни мачкат необразовани и невежи хора, които изсмукват таланта и вдъхновението ни, нашия творчески плам и дарби? Защо позволяваме един мит за всемогъщия мениджър да владее душите ни?

Но който не желае да разруши този мит, а се унася в сладки мечти за повече преводи от агенции, трудно може да бъде събуден. Както сутрин след будилника ти се иска да си поспиш още мъничко, така става и с преводачите. Те си доспиват и не им се иска да се срещнат очи в очи с реалността.

Национално представително проучване на НЦИОМ по поръчка на МОМН, осъществено през 2010 г. сред младите хора в областта на професионалното ориентиране и реализация показа (стр. 40), че професията преводач е една от най-малко предпочитаните професии у нас - предпочитанието към нея през 2005 е 0.80%, а през 2010 е намаляло на 0.40%. Дадените показатели дори са общо за предпочитанието към професиите преводач и консултант, което ще рече, че предпочитанието само към професията преводач е още по-малко. За сравнение, от подобен порядък е предпочитанието към професиите сутеньор, мутра и наркопласьор - през 2005 то е 0.40%, а през 2010 е дори малко по-високо: 0.50%.

Ако предпочитанието към професиите сутеньор, мутра и наркопласьор е толкова малко, можем да намерим обяснение във възпитанието и морала на хората. Тези професии по начало са „презрени" и се смятат за престъпни, обществото като цяло ги заклеймява и те нямат законен статут. Съществуват все пак, и то не без съдействието на държавата, по-точно - на политиците.

Положението с професията преводач, въпреки че тя не е незаконна, е подобно. Обаче тук ако потърсим обяснение с възпитанието и морала на хората, мнозина ще се възпротивят и ще кажат, че не е неморално да си преводач, а напротив. Това е професия, която изисква висок морал и е свързана с голяма отговорност.

Защо, все пак, професията преводач е толкова „презряна" и предпочитанието към нея - толкова ниско? Основната причина, според мен, е в липсата на мотивация у младите хора да стават преводачи. Близо 20 години както по света, така и у нас, Интернет властва над средствата за комуникация и пуска все по-дълбоки корени в обществените и лични взаимоотношения. Наред с лавините от дезинформация, младите и способни да се ориентират хора откриват и огромно количество полезна информация. Благодарение на тази информация те разбират истината за положението на преводачите не само у нас, но и по света.

А преводачите са предимно безправни и изключително нископлатени, работят нещо друго и в свободното си време поприпечелват някой друг лев на черно, като превеждат за две-три или повече агенции, с които обикновено нямат никакви официални (още по-малко трудови) отношения. Освен това, приходите от преводи са малки, нередовни и несигурни. С тях е трудно да издържаш себе си, камо ли семейство с деца.

Късметлиите в тази професия са малко на брой, те образуват един самодостатъчен елит, който гледа отвисоко на „черноработниците" на агенциите. Повечето от тези късметлии са всъщност собственици на такива агенции, някои от тях членуват в т. нар. „преводачески съюзи", които от своя страна са също големи агенции. Част от късметлиите са университетски преподаватели, но и те си имат нещо като кооперации.

Та този елит от няколкостотин собственици на агенции, още толкова привилегировани преводачи и хиляди непреводачи, въртящи „преводачески бизнес", е изградил един унищожителен модел на този бизнес, в който няма място за квалифицирани и независими преводачи с опит, отговорност и морал.

Този модел е прост и функционален, но съществува единствено с негласната благословия на политическия елит, например в лицето на външното министерство, министерството на правосъдието и т. н. Той се състои в следното: регистрира се фирма (ЕТ, ЕООД, ООД и др.), в дейностите й се вписва „преводаческа дейност" или някаква подобна формулировка, прави се списък с преводачи, сключва се „договор" с външно и се пуска лъжлива реклама, че фирмата е „лицензирана" от МВнР. След това привличането на клиенти е лесно: „Ние сме лицензирани, правим преводи на всички езици!" и т. н. Понякога лъжите в рекламата могат да бъдат малко по-скромни: „Правим преводи на 30 (50, 100) езика!"

Една съществена черта на гореописания модел на „преводаческия бизнес" е, както споменах, липсата на наети на трудов договор преводачи. Това прави структурата на фирмата от този тип абсолютно семпла и „изчистена" от всякакви излишни натоварвания. Няма голям личен състав, не се плащат огромни суми за осигуровки, няма разходи за усъвършенстване и допълнителна квалификацията на персонала и други „облаги" за служителите, понеже тези „служители" са всъщност само имена от някакъв списък, а не личен състав на фирмата.

Този семпъл модел е залегнал дори в един вече прочут стандарт за „преводаческите услуги", т. нар. EN 15038. В този стандарт от кумова срама обаче се споменават „човешките ресурси" на агенциите. Разбира се, в тълкуванията на сертификаторите и одиторите те просто се премълчават, а ако ги попиташ, ще ти кажат, че е важна квалификацията, а не договора между агенцията и преводача! А квалификацията на преводача според този стандарт може да бъде и никаква...

След всичко това какъв стимул имат младите хора да стават преводачи? Далеч по-лесно е да си регистрираш фирма, да получиш „лиценз" (чрез привиден договор с външно) и да завъртиш печеливш бизнес, без да наемаш абсолютно никакъв персонал! Майната й на конкуренцията! Нъл тъй?

Във форума към петицията срещу новите изисквания беше публикувана част от остроумната и духовита статия на Стив Витек „The Big and Shiny Moving Object in the Sky Is Language Technology"

Статията на Мистър Витек ме вдъхнови за отговор, който публикувах във форума.

Този голям лъскав балон в небето на преводаческите услуги е доста привлекателен за мнозина, които искат лесни и бързи печалби. Но все пак е балон, въздух под налягане. Боцнеш ли го с карфица или запален фас, глей ко стаа!

Това са агенциите - въздух под налягане, един голям лъскав балон, и нищо повече.

Защо агенциите са въздух под налягане? Защото нямат най-важното: преводачи, ако ще да твърдят, че имат стотици и хиляди. Всъщност тези преводачи не са на агенциите, защото не са техни служители, нямат трудов договор с тях. А тези агенции обещават преводи на много езици. Ако погледнете рекламите им, ще се убедите. Потърсете в Интернет, например "преводи на всички езици" и ще получите около 132 000 резултата! Ако потърсите по-скромна реклама, например "преводи на 30 езика", ще получите около 918 000 резултата!

Ако обаче се замислим, ще разберем, че дори дадена агенция да има „свои" преводачи за 30 езика, те би трябвало да получават заплати, за тях би трябвало да се плащат осигуровки и данъци, да им се осигуряват отпуски и ползване на други социални придобивки. Да не говорим за т. нар. „сертифицирани" агенции, които според стандарта трябва да имат и редактори и т.н. На тях кой ще им плаща заплати, данъци и осигуровки?

Та големите лъскави балони са му намерили лекото: НЯМАТ ПРЕВОДАЧИ! Имат само СПИСЪЦИ с преводачи. Преводачите са най-малкото перо в разходите им. Всяка агенция работи усилено върху омаловажаване и ограбване на преводаческия труд. Клиентите биват лъгани: всеки превод е направен от агенцията. Клиентите си нямат понятие кой всъщност им е направил превода и ако са доволни - хвалят мениджъра на агенцията! Преводачът е никой, а мениджърите са на върха на славата, обират лаврите и парсата :) За неотменимите авторски права на държаните в анонимност преводачи да не говорим...

Всички преводачи и преводачески фирми, които не одобряват този модел и които правят преводите със собствени сили, са в изключително неизгодно положение. Негласното обединяване на агенции-преки конкуренти, които взаимно използват услугите си и които общо ползват едни и същи преводачи на свободна практика, също преки конкуренти, и ги представят за „свои", е практика, насочена към ограничаване на конкурентната способност на независимите преводачи.

За решението на този проблем е трудно да се дават рецепти, но най-лесният начин е като се въоръжим с карфици и започнем да боцкаме лъскавите балони на агенциите. Всеки ред, разобличаващ ограбването на преводаческия труд и авторски права от агенциите, е карфица, забодена в лъскав балон. Всяка статия, която разкрива лъжите на агенциите, е сноп карфици, забодени в много лъскави балони. И колкото повече лъскави балони на агенции се пукат, толкова по-голяма става вероятността да се разбере, че не агенциите правят преводите, а преводачите. А това е естествено и логично.

Във форума към петицията против новите изисквания един анонимен постинг-възклицание гласеше: „Защо една истинска агенция да не е гаранция за добър превод!" Някой му отговори: „Защото повечето агенциии, дори и най-най-истинските, не правят преводи."

Тогава аз се опитах да разгледам този въпрос от гледна точка на конкуренцията.

През последните 20 години, като собственик на фирма за преводи (не агенция) и преводач, натрупах опит и познания, свързани с дейността на фирмите, които понастоящем се наричат „преводачески агенции" или „агенции за преводи", може би защото това са посреднически агенции, а не истински преводачески фирми. Тези агенции обикновено са с много малък персонал (лица, наети по трудов договор) и обикновено това са т. нар. офис мениджъри и счетоводители и, евентуално, двама-трима преводачи. Някои от агенциите дори нямат назначени преводачи (освен собственикът, но и той може да не е преводач), а някои агенции се състоят само от собственика си (в този случай той обикновено е преводач). Обаче въпреки много малкия персонал на тези агенции, те предлагат преводи на много (обикновено 30-50) или на всички езици.

Освен това, агенциите за преводи твърдят, че сами (със свои преводачи) извършват тези преводи, а не че посредничат на клиентите за намиране на преводач. А преводачите, които агенциите наричат „свои", обикновено не са нито в трудови, нито в извънтрудови правоотношения с агенциите. Тези преводачи са няколко типа: преводачи-собственици на преводачески агенции или фирми, преводачи на свободна практика, преводачи с друга основна професия (например, учители, преподаватели и др.), а също така студенти, ученици от езикови гимназии, безработни, майки в отпуск по майчинство, пенсионери и др. Много често голям брой агенции използват почти един и същ контингент преводачи, като по този начин един и същ преводач може да бъде наречен „свой" от десет, петнадесет и повече агенции. Съществуват и преводачи, които са специалисти по т. нар. „редки" езици, т. е. езици, на които в България има малък брой преводачи, и тези преводачи теоретично могат да бъдат наречени „свои" и от сто и повече агенции.

Друга особеност на голям брой агенции от гореописания тип е, че те са се самообявили за „лицензирани" от МВнР. Става дума за това, че са сключили един привиден договор със споменатото министерство, с който последното им възлага извършване на официални преводи. Този договор се сключва съгласно чл. 2а, ал. 1 и 2 от Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа от 1958 г., чието изменение или отмяна предложи КЗК с Решение № АКТ-964-16.07.2014. Така наречените „лицензирани" агенции използват и за официални преводи практиката по осигуряване на преводачи, описана по-горе. Тези преводачи те наричат „заклети" и съставят специални списъци с тях. Списъците със заклетите преводачи обаче се изпращат и в МВнР, заедно с копия от дипломите на преводачите, техните заверени от нотариус „клетвени" декларации, че носят наказателна отговорност за неверен превод по чл. 290, ал. 2 от НК (каквато биха носили и без тази декларация), и спесимени с подписите на преводачите. Част и от тези преводачи са или собственици на други агенции за преводи, или преводачи на свободна практика, т. е. преки конкуренти на агенциите, които ги наричат „свои" преводачи.

Чрез използване на свои преки конкуренти по тяхно желание и с тяхно съгласие, агенциите се обединяват негласно и лишават преводачите, които са независими от тях, от възможността да се конкурират свободно. А когато агенциите обявят пред клиентите си, че са и „лицензирани", тогава конкурентите им, които са извън техните списъци със „заклети" или други преводачи, нямат голям шанс да оцелеят на пазара за преводачески услуги.

Сред обикновените хора битува схващането, че преводът на чужд език е едва ли не машинопис на латиница. По древна традиция преводачите са смятани за писари. Потвърждение за това откриваме в библейската книга „Естир", която описва събития отпреди 2500 години. На две места в тази книга се споменава изпращане на царски укази до 127 провинции на Персия „на всяка област с нейните писмена, и до всеки народ на езика му".

Ето тези два откъса:

„И бидоха свикани царските писари в първия месец, в тринайсетия му ден, и биде написано, както заповяда Аман, до царските сатрапи и до началниците на всяка област (от Индийската област до Етиопия, над сто двайсет и седем области) и до князете на всеки народ, - на всяка област с нейните писмена, и до всеки народ на езика му: всичко биде написано от име на цар Артаксеркса и подпечатано с царския пръстен." (Естир, 3:12)

„Тогава бяха повикани царските писари в третия месец, сиреч в месец сиван, на двайсет и третия му ден, и биде написано всичко тъй, както заповяда Мардохей, до иудеите и до сатрапите, до областеначалниците, до управителите на областите от Индия до Етиопия - сто двайсет и седем области, на всяка област с нейните писмена и до всеки народ на неговия език и до иудеите с техните писмена и на техния език." (Естир, 8:9)

От горните цитати разбираме, че указите са написани „на всяка област с нейните писмена, и до всеки народ на езика му" от царските писари, а не от царските преводачи. Следователно, преди повече от две хилядолетия с превод на царски укази са се занимавали царските писари.

Тази традиция се е запазила и до днес, само че се е и разширила - освен царски писари съществуват и множество писари сред простолюдието и те „преписват" царски и други държавни укази, за да могат да бъдат изпратени в съответната „област" (държава) „с нейните писмена" и на езика на народа й.

За съжаление онези, които поддържат горното схващане, трудно могат да бъдат убедени, че между оригинала на указа (документа) и „преписа" му на друг език има съществена разлика. Този „препис" на друг език отдавна се нарича „превод", а „писарите" се наричат „преводачи".

Освен това, както се вижда от цитираните откъси, царските писари са в множествено число. Напълно логично е да си помислим, че на „писмената" на всяка област и на езика на всеки народ е пишел отделен „писар". Този писар е „преписвал" документа, съставен на персийски, на своя език, т.е., от съвременна гледна точка, е извършвал превод, например, на египетски, етиопски, индийски, „юдейски" и т. н. Следователно, независимо, че в древността не е правена разлика между професията на писаря и на преводача, явно е съществувала разлика между писарите на отделните езици. Едва ли някой писар, който е бил от Индия, да е можел да пише на египетски.

След две и половина хилядолетия е крайно време да се замислим върху това, че „писарите" на чужди езици упражняват различни професии: те са преводачи на конкретните чужди езици, т. е. те са преводачи, например, на хинди, иврит, амхарски, суахили, арабски, китайски, японски, корейски, фински, естонски, кечуа, испански, португалски, английски, френски, немски, италиански, гръцки, албански, сръбски, хърватски, словенски, руски, украински и мнооого други езици. Не можем да кажем, че всеки един от тези преводачи е взаимозаменяем с друг преводач на съвсем различен език, т.е. преводач от хинди на английски изобщо не може да бъде заменен с преводач от немски на иврит (освен, ако не владее на нужното ниво другите два езика). Следователно, всеки преводач упражнява различна професия (като преводач) от професията на друг преводач, който не владее неговите езици. Ако вземем горния пример, преводачът от хинди на английски упражнява различна професия от преводача от немски на иврит.

Казано с прости думи, професия „преводач" като обобщаващо понятие съществува, както съществува, например, професия лекар. Но преводачът, например, от хинди на английски не може да извършва преводи от немски на иврит, както лекарят-гинеколог не може да лекува пациенти, страдащи от простатит (освен ако преводачът или лекарят нямат съответната друга специалност).