Днес ми се обадиха от една варненска агенция, непозната за мен, и потърсиха „заклет" преводач със сръбски. Отговорих, че не съм „заклет" преводач, защото нямам договор с външно, но че правя официални преводи на документи, които не се представят пред държавни институции. На тези преводи съм „заклет" преводач, защото си нося отговорност по наказателния кодекс. Агенцията обаче не я устройва това, на нея ѝ трябва „заклет" (каквото и да значи това) преводач, защото преводът трябвало да се заверява във външно!
Тази агенция, първо, е излъгала клиента, че има преводач със сръбски. Това става съвсем ясно, след като агенцията потърси мен, който няма нищо общо с нея. Сигурно е продължила търсенето, но ако не намери преводач във Варна (което е най-вероятното), ще потърси в друг град, предполагам - в София. Оттам ще ѝ обещаят, преводачката ще си прати подписа на бял лист, и всичко ще се уреди. Дали е законно, на кого му пука! Десетилетия наред аморални типове замърсяват преводаческото съсловие. Не се спират и пред измами, за да не „изтърват" келепира. И зад всичко това, за съжаление, стои любимата им „държава" в лицето на външно. Ако нямаха този гръб, агенциите отдавна да бяха преминали в небитието.
И защо е необходимо да се заверява от външно превод на документ, който изобщо не трябва да влиза във външно за легализация или каквато и да било заверка? А всички документи, идващи от Европа, пък и от много други страни, не подлежат на легализация, защото са освободени от такава от Хагската конвенция или от договор за правна помощ, сключен между съответната страна и България. Това би трябвало да означава, че превод на нито един документ от Европа и такива страни, не подлежи на заверка от външно (без да споменаваме това, че неприсъствената заверка на подписа на преводача от външно е незаконна). Представяте ли си какво всъщност значи това?
За агенциите и за външно означава суша! Никакви приходи от незаконната заверка на подписи на преводачи. Затова те са толкова упорити и не пускат кокала.
Вече почти три години се опитвам чрез кореспонденция с различни институции да получа ясно и недвусмислено потвърждение по отношение на официалните преводи на документи, неподлежащи на никаква заверка от Министерството на външните работи, че имам право да продължа дейността си във връзка с преводите на официални документи, без да сключвам договор с въпросната институция.
Последният що-годе смислен отговор от МВнР до мен беше с дата 20.12.2012 г. и в него покрай неясната фразеология, се промъкна и следното полуоткровение: „Необходимо е да обърнем внимание, че по реда на Правилника фирмите могат да сключат договор за преводачески услуги с МВнР и да извършват такива, а МВнР от своя страна да заверява подписите на преводачите, работещи към фирмите, единствено и само по отношение на документи и други книжа, посочени в глава II от Правилника. МВнР няма отношение към преводаческата дейност като цяло или към всички преводи по принцип."
След това нееднократно се опитвах да получа конкретно потвърждение на това, че имам право да продължа дейността си във връзка с преводите на официални документи, без да сключвам договор с МвнР, но без успех. И след последното ми писмо, получено в Дирекция „Консулски отношения" на 17.08.2015, МВнР мълчи. Обаче, години наред различни съдилища приемат решения, които потвърждават това, че документи, които идват от страни, членки на Хагската конвенция, или с които България има двустранни договори за правна помощ, не се нуждаят от никаква заверка или легализация, т. е., те не са от кръга на документите, за които МВнР е сключвало договор с агенции за преводи. Но това остава незабелязано от държавната администрация.
Ето три цитата от съдебни решения, които потвърждават казаното по-горе от мен:
„Правилникът за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа в частта относно преводите (чл. 2а и Глава Трета) се отнася само до документи, които преди това са легализирани по реда на Глава Втора (чл. 18, ал. 1 от Правилника). Съгласно Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове, ратифицирана от РБ през 2000 г. и в сила от 2001 г., всеки документ със заверка "апостил" е освободен от изискването за легализация. Следователно за представеното със заверка „апостил" удостоверение... не се изисква легализация, а след като не се изисква легализация, не се прилага чл. 2а, ал.2 от Правилника." (http://46.10.101.63/upload/SAD_AKT/2014/03/13032014/0074d814/45031314.htm)
„...всеки един документ, снабден със заверката „апостил" е освободен от изискването за легализация. След като не се изисква легализация на документите, не следва да намери приложение и разпоредбата на чл.2а от
Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа. Касае се до подзаконов нормативен акт, който може да се приложи само ако не противоречи на закон, конвенция и т.н. Впрочем това изрично е отразено в разпоредбата на чл.25 от Правилника за легализациите, съгласно който разпоредбите на правилника са задължителни, доколкото в сключени спогодби и споразумения с чужди страни не се предвижда друго. Хагската конвенция от 1961 г, която е надлежно ратифицирана и е част от вътрешното ни законодателство, считано от влизането й в сила през 2001 г освобождава от легализация снабдените с заверка „апостил" документи." (http://www.apelsad-pd.bg/protocoli/RG00219_14_130314.html)
„Съгласно чл.25 от Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа , разпоредбите на правилника са задължителни, доколкото в сключени спогодби и споразумения с други страни не се предвижда друго.
...след като има действащ договор за правна помощ, приложими са правилата, уговорени с този договор...
С оглед на гореизложеното... [документ от страна с действащ договор за правна помощ] ...не се нуждае от легализация, както и от заверка с апостил, за да се ползва от съдилищата и учрежденията на другата договаряща страна..." (http://www.os-vidin.com/dela_15_1/gra/03033115.htm)
В цитираното по-горе писмо на МВнР от 20.12.2012 г. се твърди, „че по реда на Правилника фирмите могат да сключат договор за преводачески услуги с МВнР и да извършват такива, а МВнР от своя страна да заверява подписите на преводачите, работещи към фирмите". Обаче, дали е така?
В тази връзка, ето още два цитата от две съдебни решения:
„чл.2а, ал.2 от Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа... не съдържа конкретни изисквания относно заверката на превода". (http://kos-bg.eu/post/0074d813/04952813.htm)
„Изискванията на чл.2а, ал.2 от Правилник за легализациите, заверките, и преводите на документи и други книжа не включват удостоверяване от Министерството на външните работи на подписа на преводача." (http://vt.judiciary-bg.org/Courts/DC/VelikoTarnovo/wa.nsf/e9ad594936a2d375c225765e00752e55/2fbe7a0c4e93bbc8c2257c8d0041da8a/$FILE/2FBE7A0C4E93BBC8C2257C8D0041DA8A.rtf)
Следователно, не е необходимо моят подпис под официален превод на документ от страна от бивша Югославия (с която България има двустранен договор), (превод,) извършен от мен, да бъде заверяван от когото и да било друг, а е достатъчен печатът на моята фирма, тъй както заверявам подписа си, напр. на фактурите, които издавам. Същото би трябвало да важи и за всички останали преводи на документи от страни, членки на Хагската конвенция, или с двустранен договор с България, които (преводи) се правят не само от мен, а и от мнозина преводачи със собствени фирми и преводачи на трудов договор в такива фирми.
Въпреки това, вече три години не мога да правя официални преводи, понеже държавните институции на практика не признават дипломата ми от Софийския университет и 35-годишния ми опит като преводач с около 20 хиляди преведени страници и хиляди часове устни преводи.