Темата за писане на български с латиница е толкова широко засегната в българското Интернет пространство, че е безсмислено дори да я споменавам в общ план. Ще я разгледам единствено от лична гледна точка, т.е. ще представя историческия развой на използването на латиницата лично от мен за писане на български.
Първото документирано използване на латиница за писане на български от мен откривам в две тромави любовни стихотворения, които съм сътворил през лятото на 1974 г., в разгара на кандидатстудентската кампания. Вместо да си мисля за изпитите, главата ми е била пълна с любовни копнежи:
Okite mi te vijdat siaqax.
Syrceto mi tupti za tebe.
Vyv synixtata mi se miarkax
qato vylxebno prividenie.
По всичко личи, че съм се стремял да намеря максимално оползотворяване на латинските букви. Най-големият недостатък на тази първа (моя) система за писане на български с латиница е двоякото използване на буквата „i" за „и" и „й". Бих казал дори „трояко", понеже тук би спадал и „ь", но не открих потвърждение в споменатите стихотворения. Та, като се изключат буквите „й", „я", „ь" и „щ", за останалите 26 латински букви се намира пълно приложение.
От отчаяния куплет:
Dori qogato bexe blizo,
dori qogato be do men,
sys svoiata lwbov pronizah
az sobstvenoto si syrce.
разбирам, че дори за „ю" съм намерил буква - „w"!
Първата ми система за писане на български с латиница би изглеждала така (след реконструкция):
А A П P
Б B Р R
В V С S
Г G Т T
Д D У U
Е E Ф F
Ж J Х H
З Z Ц C
И I Ч K
Й I Ш X
К Q Щ XT
Л L Ъ Y
М M Ь I
Н N Ю W
О O Я IA
Изобретяването на тази система не ми донесе успех: един ден след написване на второто стихотворение се явих на приемен изпит по английски, изкарах 3,50 и не можах да вляза в английска филология.
Следващото документирано използване на латиница от мен откривам в записките си от лекциите на Иван Куцаров (сега професор) по сравнителна граматика на славянските езици през 1978-79 год. Ръкописния оригинал на записките не можах да открия, но съм запазил преписа им на машина от 1979 год. Използвал съм машината си с чешка латиница (която още предвидливо пазя:)), с която пишех на сърбохърватски (така се наричаше тогава). Поради тази причина, стриктно съм спазил стандарта от 1956 год. (разбира се, без да съзнавам). Правописът, който съм приложил обаче, е въпрос за друга тема (за българския сандхи фонетичен правопис).
Ето системата, която съм използвал през 1978-79 год.:
А A П P
Б B Р R
В V С S
Г G Т T
Д D У U
Е E Ф F
Ж Ž Х H
З Z Ц C
И I Ч Č
Й J Ш Š
К K Щ ŠT
Л L Ъ Ǎ
М M Ь J
Н N Ю JU
О O Я JA
През 1984 год. започнах работа в Изчислителния център в Девня и оттогава започна да се оформя системата за писане на български с латиница, която използвам и днес. 20 години по-късно разбрах, че я наричали „конвенция на западните слависти".
Единствената буква, която ме мъчеше най-много, беше „ъ". През тези години съм използвал три начина за отразяване на звука „ъ": с апостроф ('), със сиркумфлекс (^) и най-накрая - с буквата „Y". В редица програми и бази данни, в променливите, имената на таблици и др. на български (с латиница), съдържащи „ъ", просто съм изпускал тази буква (напр. „spisk", „registr" вместо, напр., „spisyk", „registyr" и т.н.).
Ето и последната, използвана от мен система за писане на български с латиница:
А A П P
Б B Р R
В V С S
Г G Т T
Д D У U
Е E Ф F
Ж ZH Х H
З Z Ц C
И I Ч CH
Й J Ш SH
К K Щ SHT
Л L Ъ ', ^, Y
М M Ь J
Н N Ю JU
О O Я JA
