През 1969 бях едва 13-годишен, но вече можех да разбирам вицовете на възрастните - моите родители, роднини, съседи и познати. Големите плакати по улиците, на които с ярки червени букви пишеше „25 победни години" предизвикваха тайни насмешки у възрастните, които познавах. Много пъти чувах от тях: „25 по-бедни години", когато минавахме покрай такъв плакат.
Днес, 25 години от оня десети ноември, който разбута живота на много обикновени хора, някои от които не успяха да се справят след това, поне спокойно можем да си кажем: „Изминаха 25 по-бедни години". Цензурата, която и сега е драконовска, все пак не може да заглуши нашите думи на недоволство от управлението на шепата разбойници през последните 25 години. От кумова срама все още се признава „свободата на словото" и всеки може да си пише по блогове и форуми каквото си поиска. За съжаление, в огромния океан на Интернет всеки праведен глас потъва сред необятния спам.
Преди 25 години много хора бяха излъгани, че ще настъпят промени към по-добро. На 10 ноември 1989 по радио „Хоризонт" изненадващо чухме световни хитове, които никой дотогава не можеше да си представи, че ще прозвучат по една контролирана радиостанция. Малко след 3 следобед по радиоточката в Изчислителния център в Девня, където работех тогава, загърмя „Heart of Steel" на Manowar. Не след дълго съобщиха и за свалянето на бай Тошо. Всички програмисти в нашата стая започнаха да скачат от радост. Изтичахме в машинната зала, за да информираме останалите колеги. Там настъпи такова въодушевление, че модемите изпопадаха от конзолата. Вечерта в автобуса, с който се прибирахме от работа, продължихме възбудено да обсъждаме свалянето на бай Тошо, когото открито наричахме точно така: „бай Тошо". Много от останалите пътници, които явно не бяха чули новината, гледаха мрачно или злобно, дори някои от тях ни заплашиха с милицията. Това, разбира се, предизвика общ смях.
Месеците, непосредствено след 10 ноември протекоха в постоянни митинги и изключителен ентусиазъм. Но още тогава усетих да ме гризе червеят на съмнението. По телевизията няколко дена даваха първото за „новото" време истинско риалити шоу - свалянето и убийството на Николае Чаушеску и жена му в Румъния. След това започнаха и първите отлъчвания на еретици от новосформираните набързо партии. Пръв в това отношение показа рогата си Дертлиев. Във вестник „Демокрация" имаше хумористична рубрика „Думокрация", в която, макар и на шега, съвсем далновидно се предсказваше обединението на БКП и СДС.
След това всичко излезе извън контрол. Относителната сигурност на бай-Тошовото време беше благодарение на относителната сигурност в света, който познавахме. В Европа и Америка хората се ползваха от благата на тази сигурност и това неизбежно се усещаше и у нас. Повечето хора у нас имаха жилища и работа. Същото може да се каже и за хората на Запад, които имаха и по-висок стандарт на живот. Но явно това положение не беше удобно за малцината, които искат да управляват света. Дойде 1989 и всичко се преобърна в целия свят. Спокойствието и високият жизнен стандарт на западнярите също бяха засегнати сериозно.
Далеч съм от мисълта да възхвалявам времето на бай Тошо. Аз и тогава страдах от безработица и трябваше да работя какво ли не - машинист във фабрика за консервни кутии, учител, възпитател, програмист. Едва през 1991 година успях да започна работа като преводач - по своята специалност от университета - единадесет години след като се бях дипломирал.
И тогава започна моята преводаческа одисея.
Leave a comment