Догматика на православната църква - Том I
Св. Юстин Челийски
Част втора - раздел първи
Отношение на Бога към материята - Бог като Творец на света
32. За злите духове
Светото Откровение представя и потвърждава, че съществуват не само добри, но и зли духове, и то като лични, самостоятелни същества, които доброволно и безвъзвратно са се установили и усъвършенствали в злото. Реалното съществуване на злите духове Светото Писание доказва чрез тяхното появяване на този свят и чрез своето учение за тях. Светото Писание обозначава с точни имена характера и дейността на нечистите духове. Главният, върховният дух на злото се нарича в Светото Писание: Сатана (на еврейски: satan = противник, неприятел)[1], дявол (διάβολος = клеветник[2], доносник), Велзевул,[3] Велиар,[4] княз на въздушната власт,[5] княз на този свят,[6] княз на дяволите,[7] изкусител,[8] Деница (ὁ 'Εωσφόρος = Lucifer),[9] Авадон,[10] а другите зли духове се наричат: нечисти духове,[11] духове на злото, зли духове,[12] бесове, демони,[13] ангели на Сатаната.[14]
1. Това, че дяволът и неговите ангели са лични и реални същества, Светото Писание представя чрез описание на тяхното явяване на хората и тяхното присъствие на този свят. В книгата на Йов се представя как Ангелите често се явяват пред Божието лице, а с тях и дяволът, и подробно се описват всички неволи, чрез които дяволът, по Божие допущение, подлага на изпитание праведния Йов.[15] Зъл дух напада Саул;[16] дяволът напада Давид и го отклонява, за да извърши небогоугодно дело;[17] дяволът, приел облика на змия, посява първото зло на този свят, което се разклонява чрез всички души на всички потомци на Адам.[18] В пророческото видение на Захария се описва как първосвещеникът Исус стои пред ангела Господен, а от дясната му страна е дяволът като негов обвинител.[19] В книгата на Товит се говори за демон, който бяга от тамянов дим.[20] Премъдрият Соломон обявява, че чрез завистта на дявола смъртта ще влезе в света.[21]
Новият Завет предоставя многобройни доказателства за нечистите духове като за същества самостоятелни, лични и реални. Така Новият Завет най-напред ни описва дявола като изкусител, който много умело и лукаво изкушава Спасителя, и с който Спасителят води разговор като с реална, самостоятелна, разумна и свободна личност.[22] Много пъти Спасителят изгонва нечисти духове от обсебени, обръщайки се към нечистите духове като към самостоятелни, разумни същества[23]. Когато фарисеите обвиняват Спасителя, че Той изгонва дяволите с помощта на Велзевул, княза на дяволите,[24], Той не само че не отрича съществуването на дявола, а чрез отговора си потвърждава, че действително съществува и Сатаната, и неговото царство: Аще сатана сатану изгонитъ, на ся раздѣлился есть; како убо станетъ царство его? И аще азъ о веельзевулѣ изгоню бѣсы, сынове ваши о комъ изгонятъ?[25] Царството Божие се осъществява в света чрез власт над нечистите духове и чрез изгонването им от душите и телата на хората с помощта на силата на Светия Дух, защото това е характерна черта и признак на Христовата вяра[26]. Нечистите духове са същества, които олицетворяват чистото зло и греха, и Спасителят показва и учи, че те се изгонват от човека и от света единствено „с молитва и пост".[27] В присъдата, която всеправедният Съдия в деня на Страшния съд ще изрече над грешниците: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели,[28] дяволът и неговите ангели ясно се отделят и различават от грешните хора и са представени като реални, лични, отговорни същества, на които е определено вечно наказание. „И бесовете вярват, и треперят"[29], защото са лични, самостоятелни и разумни същества. Те по своя воля са превърнали цялата природа на съществото си в работилница на греха, и те са единствените творци на греха в света на хората, докато хората са творци на греха доколкото доброволно са се съединили с тях и духовно се раждат от тях, заради което във вечната Книга е казано: Който прави грях, от дявола е (ἐκ τοῦ διαβόλου ἐστίν), защото открай време дяволът съгрешава.[30] Дяволът е заклет баща на лъжата и на всичко измамно, баща на греха и всичко греховно, затова той е открай човекоубиец.[31] Всички мисли на дявола, умело комбинирани в цялата философия на греха и лукаво наредени в съблазнителна апология на злото, са насочени към това да отклонят хората от Бога, заради което богоносният Апостол ни предупреждава, за да не вземе сатаната преднина над нас, защото не са ни неизвестни неговите замисли.[32] Чрез всичките свои злини нечистите духове улавят хората в своите богоборчески мрежи и ги тровят с грехове и пороци.[33] Дяволът и ангелите му и всичките им пагубни дела, са толкова реални в този свят, и страшни, и силни, че само Бог може да ги победи и унищожи, което е и причината за Божието въплътяване и изкупителен подвиг в огреховения и одяволен свят: Сего ради ꙗвися Сынъ Божiй, да разрушитъ дѣла дiаволя.[34] Богооткровеното учение за нечистите духове Църквата вярно е пазела открай време и чрез Светото Предание го е разкривала и разяснявала. Древните обреди на Кръщението показват, че от онези, които се кръщават, се е изисквало да се отрекат от дявола и всички негови дела. Α Житията на Светите подвижници свидетелстват, че те прекарват целия си живот в борба с нечистите духове, които нерядко им се явяват и във видима форма.
2. Произходът на дявола и неговите ангели трябва да се търси в самите тях, в тяхното свободно и доброволно отстъпничество от Бога като вечна истина, светлина и добро. Всесъвършеният и вседобър Господ и тях е сътворил добри и свети, и светли, но те не са искали чрез любов към Бога да устоят в доброто, да останат в истината, затова са паднали и станали отстъпници от Бога, и станали лъжа, зло и грях. За това ясно говорят думите на Спасителя към грехолюбивите евреи: Ваш баща е дяволът; и вие искате да изпълнявате похотите на баща си. Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината (ἐν τῇ ἀληθείᾳ οὐχ ἕστηκεν), понеже в него няма истина (ὅτι οὐκ ἔστιν ἀλήθεια ἐν αὐτῷ). Кога говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата.[35] Това значи: дяволът е бил вътре, в истината, обграден с истина, и от него е зависело дали ще остане в нея, но той предпочел да я изостави; и той доброволно отстъпил от истината, напуснал истината, в която стоял, живял и се движел.
Той е отстъпил от Бога с цялото си същество и в него не е останала ни най-малко истина; затова целият без остатък е станал лъжа и баща на лъжата, на всяка лъжа срещу Бога и Божията истина на този и на онзи свят.[36] Безгрешният Господ е сътворил безгрешни и дявола, и неговите ангели, но те по своя воля са съгрешили, напуснали Божията истина и Божието добро, и тръгнали по пътя на гордите мъки и страдания, които през Страшния Божи съд водят във вечни мъки и втора смърт. Към това ни насочват думите на светия Апостол: Бог не пощади съгрешилите ангели, но като ги сгромоляса в ада и свърза с вериги на мрака, предаде ги да бъдат пазени за съд.[37] Същото твърди и апостол Иуда: Богъ ангелы не соблюдшыя своего начальства (τὴν ἑαυτῶν ἀρχήν), но оставльшыя свое жилище (ἀπολιπόντας τὸ ἴδιον οἰκητήριον), на судъ великаго дне узами вѣчными подъ мракомъ соблюде.[38] Това означава: Ангелите са станали дяволи, защото не са запазили своето първоначално състояние на безгрешност, светост, истина, добро; те по своя воля са напуснали своето жилище, своя божествен дом на истината, правдата, светостта, доброто, и са се оковали с тъмнината на злото, греха и лъжата.
Като богооткровена истина Църквата учи чрез своя свет, съборен, апостолски ум, че злите духове, сътворени от добрия Бог, са били в началото добри ангели, а по-късно, по своя свободна воля, са отстъпили от Бога и Божията вечна истина, превърнали сами себе си в зли и станали лъжа и творци на злото и греха. „Първи виновник за греха и баща на злините е дяволът, казва свети Кирил Йерусалимски. Това го е казал Господ, а не аз: открай време дяволът съгрешава (1 Йн 3: 8). Преди него никой не съгреши; а той е съгрешил не защото от природата е придобил необходимата склонност към греха -- το ἁμαρτητικόν -- (иначе отговорността за греха би паднала на онзи, който го е направил такъв); а сътворен добър, той по своя собствена воля е станал дявол (διάβολος γέγονεν ἐξ οικείας προαιρέσεως)"[39]. „Дяволът отначало е бил добър, казва свети Йоан Златоуст, но след като станал нехаен, изпаднал в такава злоба, че после повече и не се изправил. А за това, че той е бил добър, свидетелства Христос: видях сатаната, как падна от небето като светкавица (Лк. 10: 18). Сравнението със светкавицата показва и светлината на предишното състояние, и скоростта на падането"[40]. На друго място свети Йоан Златоуст говори, че дяволът е „много зъл, само че не по природа, а по самоопределение и свобода"[41]. Бог не е сътворил нито Ангелите, нито хората зли по природа, пише свети Ириней. След като Бог е сътворил всичко, а дяволът станал причина за отстъпничеството - на самия себе си и на другите, то Светото Писание с право нарича онези, които остават в състояние на отстъпничество, синове на дявола и ангели на злото (maligni)[42]. „Дяволът е нечист дух, пише блажени Августин; той е добро като дух, а зло като нечист; той е дух по природа, а нечист по грях; от тези две свойства първото е от Бога, а второто - от самия дявол."[43] Трябва да се знае, казва свети Атанасий Велики, че дяволите се наричат дяволи не защото такива са сътворени, защото Бог нищо зло не е сътворил, а и те са сътворени добри, но са отстъпили от небесния начин на мислене (ἀπό της ουρανίου φρονήσεως).[44]
3. Според учението на Светото Откровение гордостта е началото на греха,[45] което означава, че гордостта е начало на всеки грях изобщо, начало на греха, душа на греха и на този свят, и в ангелския свят.[46] Надценявайки своите дадени му от Бога съвършенства, Сатаната е искал да се изравни с Бога, но чрез гордостта е отстъпил от истината, от светлината, и потънал в мрак, главоломно пропаднал в пъкъла.[47] „Първият светлоносец, казва свети Григорий Богослов, след като се превъзнесе високо, когато, отличен с изключителна слава, възмечта за царските почести на великия Бог, изгуби своята светлозарност, със срам пропадна тук, и, след като пожела да бъде бог, целият стана тъмнина... Но пропадна не сам, а повлече в падението си мнозина"[48]. Първият светлоносец, Деница (ὁ 'Εωσφόρος = Lucifer), е станал тъмнина заради своето възгордяване, и е наречен тъмнина с подчинените му богоотстъпнически сили, които с отдалечаване от доброто са станали творци на злото (δημιουργοί της κακίας).[49] Гордостта е започнала от дявола, който си направил погрешна сметка, като надценил силата и достойнството, дадени му от Твореца, и замислил по слава да се изравни с Бога, заради което е и низвергнат от небесните висини с онези ангели, които е въвлякъл в своето зло[50]. Дяволът и духовете, които с него са се напъвали да заграбят Божието достойнство, са се лишили от богосъздаденото достойнство и паднали от небето[51]. Дяволът паднал от небето „заради злобата и неизмерната гордост"[52]. „Дяволът най-напред станал горд и паднал, а след това завистлив, за да ни напакости"[53]. Всички безтелесни духове са създадени добри от Бог, казва блажени Теодорит, но дяволът и демоните, обзети от гордост и високомерие, решили да изберат злото и изпаднали от своето първоначално състояние[54]. Грехът на ангелите е грях на гордостта; те отказали да се покоряват на Бога и да Му бъдат верни.[55] Демоните са паднали чрез гордост, и те са обърнати към себе си, а не към Бога (ad seipsos, non ad Deum conversi)[56]. Основната отличителна черта на дявола и неговите ангели: да се противят на Бога и да се представят за Бог[57]. Падналият дух не е създаден зъл по природа, казва свети Йоан Дамаскин, а е бил добър и създаден за добро, и ни най-малко зло не е получил от Твореца. Но като не понесъл светлината и почестите, които Творецът му е подарил, той по своя воля, по свободен избор (αὐτεξουσίω προαιρέσει) се обърнал от природното към противоприродното (ἐκ τοῦ κατὰ φύσιν εἰς τὸ παρὰ φύσιν) и въстанал срещу Бога, който го е сътворил, с желание да вдигне бунт срещу Него; и след като пръв се отклонил от доброто, станал зъл[58].
Чрез своето падение от неизразимата светлина нечистите духове са се тласнали към най-крайна тъмнина, защото паднали по своя воля, по свободен избор, в което са участвали с целия си разум, с цялата си воля, с цялото си същество. Сътворени от вседобрия Бог като чисти духове, те са били изпълнени с всяка божествена светлина и красота и свободни от всеки грях и зло, а са паднали единствено по напълно самостоятелно и непринудено решение на своя ум и своята воля, въставайки дръзко срещу самия Бог. „Със същата природа като Ангелите - казва свети Йоан Дамаскин, - те са станали зли по своя воля, по свободен избор, като се отклонили от доброто към злото"[59]. След като съзнателно и доброволно с цялото си същество избрали вечно богоборство, те чрез гордостта си толкова затънали в злото, че за тях вече няма нито покаяние, нито поправка. Те са, по думите на свети Юстин, неизменно зли (ἀμετάβλητος πονηροί)[60]. Изравнявайки се съзнателно, разумно и упорито със злото, дяволът има воля, която не може да се покае (ἀμετανόητον ἔχει την προαίρεσιν)[61]. За невъзвратимото падение на нечистите духове загатва Светото Откровение, когато учи, че за тях са определени вечни мъки[62]. „Падението за ангелите е каквото е смъртта за хората - казва свети Йоан Дамаскин - защото след падението за тях няма покаяние, както няма такова и за хората след смъртта"[63]. Това богооткровено учение за безвъзвратното падение на злите духове открай време е било убеждение на вселенската Христова Църква, която на V Вселенски събор е и осъдила мнението на Ориген и оригенистите за покаянието на демоните и тяхното завръщане при Бога.
4. Демоните и след падението са останали духовни, безтелесни, но само че с напълно изменено морално състояние и настройка и със съвършено извратени свойства на своята духовна природа. Когато говори за тях, Светото Писание ги нарича духове[64], нечисти духове[65], зли духове[66]. Духове по природа, демоните имат разум, воля, чувства, които проявяват в своята дейност и живот[67]. По своите зли способности те превъзхождат човека[68], но способностите им все пак са ограничени. Което се вижда от това, че Сатаната може да изкушава хора само по Божие допущение[69], че е победен от Христа Господа наш[70], че християните, въоръжени с всеоръжието Божие, могат да го побеждават[71], и че Антихристът, чието идване ще бъде предизвикано от Сатаната, ще бъде убит от Господа Исуса чрез дъха на устата Му и изкоренен чрез светлината на Неговото пришествие.[72] Макар че е ограничена, все пак демонската сила в злото е голяма[73]. Демоните са причинители на всички човешки пороци и страсти, хули към Бога и на разврата на човешките души, защото зад всеки порок и грях се крие дяволът като първоначален техен творец[74]. Демоните могат да склоняват хората към зло, но не могат да ги накарат да извършат зло без тяхно съгласие. „Дяволът е подстрекател към грях - казва свети Кирил Йерусалимски; - той подстрекава всички, но все пак не може да принуди онези, които не му се покоряват"[75]. „Всички злини и всички нечисти страсти са измислени от демоните - казва свети Йоан Дамаскин; - и въпреки че имат допущение да изкушават хората, все пак те не могат никого да принудят, защото от нас зависи, дали ще приемем или отхвърлим онова, към което те ни подстрекават и което ни предлагат"[76]. Всеки човек има свободна воля, и дяволът може да го подстрекава към грях и зло, но той няма власт (οὐκ ἔχει την ἐξουσίαν) да го накара да извърши такова против волята си[77]. Ако демоните имаха власт, не биха оставили нито един християнин да живее[78]. Но те не могат да изкушават хората повече, отколкото те могат да понесат[79]. Като пазител и промислител на създадените същества, Бог не допуска демоните съвсем да ни потиснат и окончателно да утвърдят злото в света, макар че им допуска да развиват злото в света[80]. „Всеки човек е съпроводен от по един демон - казва свети Касиян, - стараещ се с всички средства да разврати неговата душа"[81]. „Учението на Църквата е - пише Ориген, - че всяка разумна душа има свободна воля и на нея ѝ предстои борба с дявола и ангелите му, тъй като те се стараят да я обременят с грях"[82]. В тази борба с хората те използват всички средства, които Бог им допуска, а понякога приемат различен облик[83].
Те не знаят бъдещето, но могат, като използват своя многовековен опит, да правят известни прогнози, които често се сбъдват[84]. „Демоните предсказват, - казва свети Йоан Дамаскин, - понякога предвиждайки далечни събития, а понякога само налучквайки, поради което често и лъжат. Не трябва да им се вярва, макар че те много пъти говорят и истината"[85].
5. Светото Откровение не ни казва точния брой на падналите духове, но ни дава сведение, че той е много голям[86] и показва, че и между тях съществува разлика в силата и възможностите им да вършат зло. Самият Спасител говори за нечистия дух, който, след като излязъл от човека, довежда след това „други седем духа, по-зли от себе си (ἑπτὰ ἕτερα πνεύματα πονηρότερα ἑαυτοῦ)"[87]. Апостол Павел прави разлика между зли духове началства, власти и светоуправници на тъмнината от тоя свят (мiродержители тьмы вѣка сего)[88]. С това Апостолът ни насочва към съществуването на чинове и степени при нечистите духове, защото в каквито чинове са паднали, в такива са и останали. Както при добрите Ангели има степени, така и при злите има своеобразни степени.[89] Самият Спасител говори за Веелзевул, бесовския княз[90], за дявола и неговите ангели.[91] „Голямо множество демони - казва свети Атанасий Велики - има във въздуха около нас, и не са далеч, и голяма е разликата между тях"[92]. А според свети Йоан Дамаскин, множеството демони е неизброимо (ἄπειρον)[93].
БЕЛЕЖКИ:
_↑_[1] Мт. 4, 10; 12, 26; Μк. 1, 13; 3, 23. 26; 4, 15; Лк. 10, 18; 13, 16. 22, 3; Йн.13, 27; Д. А. 5, 3; 26, 18; Рм. 16, 20; 1 Кор. 5, 5; 7, 5; 2 Кор; 11, 14; 1 Сол. 2, 18; 2Сол. 2, 9; Апокл. 2, 9. 13, 24; 12, 9; 20, 2. 7. Св. Юстин казва, че името Сатана идва от еврейската и сирийска дума σατά, която значи: отцепник (ἀποστάτης), и думата νάς, която значи: змия (ὄφις). (Dialog. cum Tryph. с. 103).
_↑_[2] Мт. 4, 1; 13, 39; 25, 41; Лк. 4, 2. 3; 8, 12; Йн. 8, 44; 13, 2; Д. Α. 10, 38; Еф.4, 27; 6, 11; 1 Тм. 3, 7; Евр. 2, 14; Як. 4, 7; 1 Петр. 5, 8; 1 Йн. 3, 8. 10; Апок. 2, 10;12, 9. 12; 20. 2. 10; 1 Парал. 21. 1; Пс. 109, 6; Йов 1, 6; 2, 2.
_↑_[3] Мт. 12, 24. 27; Мк. 3, 22; Лк. 11, 15. 18. 19.
_↑_[4] 2 Кор. 6, 15.
_↑_[5] Еф. 2, 2.
_↑_[6] Йн. 12, 31; 14, 30.
_↑_[7] Мт. 9, 34; 12, 24; Мк. 3, 22; Лк. 11, 15.
_↑_[8] Мт. 4, 3.
_↑_[9] Ис. 14, 12.
_↑_[10] Апок. 9, 11.
_↑_[11] Мт. 10, 1; Мк. 1, 27; 3, 11; 5, 13; 6, 7; Лк. 4, 36; 6, 18; Д. А. 5, 16; 8, 7; Апок. 16, 13.
_↑_[12] Еф. 6, 12; Лк. 7, 21; 8, 2; 11, 26; Д. А. 19, 12. 13.
_↑_[13] Мт. 7, 22; 9, 34; 10, 8; 12, 27, 28; Мк. 1, 34. 39; 3, 15. 22; 6, 13; 16, 9. 17; Лк. 4, 41; 8, 30. 35; 9, 49; 10, 17; 11, 19. 20; 1 Кор. 10, 20. 21; Як. 2, 19.
_↑_[14] Апок. 12, 7. 9; Мт. 25, 41.
_↑_[15] Йов 1, 6. 12; 2, 2. 6.
_↑_[16] 1 Цар. 16, 14. 15.
_↑_[17] 1 Парал. 21, 1.
_↑_[18] 1 Мойс. 3, 1. 6. 14; Апок. 12, 9.
_↑_[19] Захар. 3, 1.
_↑_[20] Товит. 2, 3.
_↑_[21] Прем. Сол. 2, 24.
_↑_[22] Мт. 4, 1-11; Лк. 4, 1-13.
_↑_[23] Мк. 5, 2-13; 1, 23-26; 3, 11; 9, 25; Лк. 4, 34-35; 4, 41.
_↑_[24] Мт. 12, 24.
_↑_[25] Мт. 12, 26-27; Мк. 3, 22-26; Лк. 11, 15-20.
_↑_[26] Мт. 10, 1; Мк. 16, 17.
_↑_[27] Мк. 9, 29.
_↑_[28] Мт. 25, 41.
_↑_[29] Як. 2, 19.
_↑_[30] 1 Йн. З, 8.
_↑_[31] Йн. 8, 44.
_↑_[32] 2 Кор. 2, 11.
_↑_[33] 2 Тм. 2, 26.
_↑_[34] 1 Йн. 3, 8.
_↑_[35] Йн. 8, 44. Като тълкува думите на Спасителя: „не устоя в истината", св. Йоан Златоуст казва, че това означава: не остана в добрия живот (In Joan. hom. 54, 3).
_↑_[36] ср. Апок. 12, 9. 10; 2. Сол. 2, 9.
_↑_[37] 2 Петр. 2, 4.
_↑_[38] Юд. 6.
_↑_[39] Catech. II. 4.
_↑_[40] De poenitent, hom. I, 2; ср. св. Макарий Вел., Homil. 16, 1.
_↑_[41] De diabol. hom. II, 2.
_↑_[42] Contra haer. IV, 41,2.
_↑_[43] Contra Julian. с 9.
_↑_[44] Vita S. Antonii, 21; P. gr. t. 26, col. 876 А
_↑_[45] Сирах. 10, 15; ср. 1 Тм. 3, 6; Ис. 14, 13-14.
_↑_[46] ср. блаж. Августин, De Genes. ad litt. XI, 14.
_↑_[47] Ис. 14, 13-15; Йн. 8, 44.
_↑_[48] Св. Григорий Богослов, Carm. Theologic. 6.
_↑_[49] Он, Orat. 45, 5; t. 36, col. 629 В; ср. Orat. 38, 9; Orat, 36, 5.
_↑_[50] Св. Амвросий, Epist. 84.
_↑_[51] Св. Й. Златоуст, In Genes. hom. 22, 2.
_↑_[52] Он, In Genes. hom. 17, 7; cp. In Genes. hom. 15, 4.
_↑_[53] Св. Лъв, De coll. Serm. IV.
_↑_[54] Haeretic. fabul. compendium, lib. V, 8.
_↑_[55] Блаж. Августин, Enchirid., 28; De civit. Dei, XII, 6.
_↑_[56] Фулгенций, De Trinit. VIII; ср. св. Григорий Вел. Moral., 28, 11.
_↑_[57] ср. 2 Сол. 2, 4.
_↑_[58] De fid. II, 4; col. 876 А; ср. св. Григорий Ниски, Orat. catech. с. 6.
_↑_[59] De fid. II, 4; col. 876 В.
_↑_[60] Dialog. cum Tryph. с 141.
_↑_[61] Св. Кирил Йерусалимски, Catech. IV, 1.
_↑_[62] Мт. 25, 41; 2 Петр. 2, 4; Апок. 20, 10.
_↑_[63] De fid. II, 4; col. 877 С.
_↑_[64] Мт. 8. 16; 12, 45; Лк. 10, 20.
_↑_[65] Мт. 10, 1; Мк. 1, 27. 3, 11; 5, 13; 6, 7; Лк. 4, 36; 6, 18; Д.А. 5, 16; 8, 7; Апок. 16, 13.
_↑_[66] Лк. 7, 21; 8, 2; 11, 26; Д. А. 19, 12. 13: Еф. 6, 12.
_↑_[67] 2 Кор. 2, 11; 2 Тм. 2, 26; Йн. 8, 44; Як. 2, 19; 3; 15 и др.
_↑_[68] Еф. 6. 11-12; 1 Петр. 5, 8.
_↑_[69] Йов 1, 12; 2, 6.
_↑_[70] Мт. 4, 1-11; Евр. 2, 14; 1 Кор. 15, 54-56; 2 Тм. 1, 10.
_↑_[71] Еф. 6, 10-13; 1 Петр. 5. 8-9; Мк. 16, 17.
_↑_[72] 2 Сол. 2, 7-9.
_↑_[73] Мк. 5, 2. 4; 9, 18; 2 Сол. 2, 9; 2 Кор. 11, 3; Апок. 12, 12.
_↑_[74] Ср. Мт. 13, 27. 38. 39; Лк. 11, 24 - 26; 1 Петр. 5, 8; Еф. 2. 2; Апок. 20, 7;12, 9; Д. А. 5, 3; 2 Кор. 4, 4.
_↑_[75] Catech. II, 3.
_↑_[76] De fid. II, 4; col. 877 D.
_↑_[77] Св. Кирил Йерусал. Catech. IV, 21.
_↑_[78] Св. Атанасий Вел., Vita s. Antonii, 28; Р. gr. t, 26, coL 885 B.
_↑_[79] 1 Кор. 10, 13.
_↑_[80] Ср. Лк. 22, 31; Йов 1, 12; 2, 6.
_↑_[81] Collat. VII, 17; Collat, VII, 12. 13.
_↑_[82] De princip. Praef. 5.
_↑_[83] Св. Й. Дамаскин, De fid. II, 4; col. 887 A.
_↑_[84] Блаж. Августин, De civit. Dei, IX, 20, 22; In Joan., tract, 110 7; св. Макарий Вел., Homil. 26, 9.
_↑_[85] De fid. II 4; col. 877 B. Св. Атанасий Велики пише: Демоните нищо не знаят от себе си, а онова, което забележат у другите, това обявяват (Vitas. Antonii, 33; t. 26. col. 892 В).
_↑_[86] Лк. 8, 30; 10, 17. 20; 11, 18-20; Εф. 6, 12; Мт. 12, 26.
_↑_[87] Лк. 11,26;Мт. 12,45
_↑_[88] Кол. 2, 15; Еф. 6, 12.
_↑_[89] Ср. св. Й. Златоуст, In Ephes. hom. 22, 3.
_↑_[90] Мт. 12, 24.
_↑_[91] Мт. 25, 41.
_↑_[92] Vita s. Antonii, 21; t. 26, col. 876 Α.
_↑_[93] De fid. II, 4; col. 876 B.
Превод от сръбски: Хари Стоянов
