Има ли „съюзът" на преводачите легитимно право да изпитва заклети преводачи?

След като на 11 август 2017 г. Министерският съвет публикува за публично обсъждане предложения за изменения и допълнения на Правилника от 1958 г., полека-лека на сцената се появиха много от участниците в събитията отпреди пет години. Този път обаче обсъжданията не бяха толкова бурни на публични места в Интернет, както преди пет години, понеже сега разговорите по темите, свързани с въпросните изменения и допълнения, се водеха предимно в затворени групи във Фейсбук. Там на дневен ред отново беше поставен и въпросът за изискванията към заклетите преводачи, защото в публичното пространство се появи Светла Мутафова, член на т. нар. „съюз" на преводачите, която директно повдигна въпроса за изпитване на заклетите преводачи, като заяви, че „съюзът" „има възможност да изпитва хората, желаещи да бъдат регистрирани".

На 08.09.2017 г. т. нар. „съюз" на преводачите публикува свое „становище" относно проекта за постановление за изменение и допълнение на правилника от 1958 г. В това „становище" се потвърждава казаното от Светла Мутафова и се настоява „Да се регламентира достъпът до професията „заклет преводач" с полагане на изпит пред комисия, съгласно приетата европейска практика". Разбира се, тук не са се осмелили да напишат, че „съюзът" ще осигури специалистите за провеждане на изпита. Ако го бяха написали, щеше да изникне въпросът: „Има ли „съюзът" на преводачите легитимно право да изпитва заклети преводачи?"

Ако беше в соц България - да. Но от това време се изминаха близо тридесет години. Въпросният „съюз" изобщо никога не е бил, а сега съвсем не е съюз на преводачите, а на една шепичка „полиглоти". Според Аглика Маркова (в интервю от 2013 година) „на книга сме около 350 души, една трета от тях - вече доста възрастни". Но според Светла Мутафова, в неговите редици имало достатъчно университетски преподаватели, които били квалифицирани да изпитват заклети преводачи.

Едва ли обаче високото им самочувствие ги прави легитимен субект, който да има право да провежда изпити за заклети преводачи, които не са членове на „съюза". За прием на членове в секция „Заклети преводачи" на „съюза" се изисква автобиография и писмен и устен изпит. Да не би „съюзът" да иска да удари с един куршум два заека? Хем да изпитва срещу заплащане (120 лв.), хем да увеличи своята топяща се членска маса?

На всичко отгоре, този „съюз" е включен в списъка на КО, в който присъстват агенции за преводи, „оторизирани" да извършват официални преводи. Следователно, „съюзът" на преводачите е чисто и просто поредната агенция, независимо от името, законовото основание за съществуване и целите, записани в устава му. Със същият успех, всяка агенция от този списък би могла да претендира, че е компетентна да провежда изпити за заклети преводачи. В нейния списък на преводачи сигурно също има достатъчно университетски преподаватели, които да бъдат обявени за изпитващи.

Това че са университетски преподаватели обаче не ги прави автоматично способни да провеждат изпити за заклети преводачи. Кой би могъл да определи кой е достатъчно квалифициран да провежда такива изпити? А този, който пък определя - него кой ще го изпита? Задавайки въпроси в тази последователност, можем да стигнем до въпроса кое е първо - яйцето или кокошката.

В България сигурно има добри действащи преводачи, но повечето от тях едва ли са сред онези, за които въпросният „съюз" претендира, че били достатъчно квалифицирани, та да провеждат изпити за заклети преводачи. Освен това, съществуват и езици, за които трудно може да се намери не само квалифициран преподавател, но и достатъчно квалифициран преводач.

Друг сериозен проблем е опасността от корупция при провеждане на изпитите за заклети преводачи. Със сигурност, ако една непредставителна организация, каквато е споменатият „съюз", придобие изключителното право за провеждане на тези изпити, самото провеждане ще бъде опорочено, ще се появят корупционни практики, ще възникне напрежение и в, крайна сметка, ще отблъсне много надеждни млади преводачи, които ще се преориентират бързо и ще поемат по друг път, далеч от безумието на официалните преводи.

Един от най-болните въпроси обаче е, дали има смисъл да се провежда изпит за заклети преводачи? Поне на този етап това би бил катастрофален провал на идеята за съставяне на публичен регистър на заклетите преводачи. Подобно на регистъра на съдебните преводачи, той години наред ще наброява по няколко души на език, а в много населени места изобщо ще липсват заклети преводачи, дори и за най-разпространените езици. И докато преводачите се въздържат да се подложат на унижението, което им готвят от т. нар. „съюз" на преводачите, няма да има действащ регистър на заклетите преводачи.

Патовото положение с регистъра на заклетите преводачи вероятно ще доведе до дуализъм в регистъра - наред с новия публичен регистър, Външно ще продължи да поддържа и непубличния, а преводачите, вписани в него, ще продължат да се подписват пред нотариус.